Клементина Манчева е родена през 1982 г. в Ямбол, но живее и работи в София. Избира да се посвети на рисуването през 2012 г. Първата ѝ изложба е през 2013 г., а последните ѝ картини може да се видят до 24 март в изложбата „Акварел, миниатюра“ в столичната галерия „Абсент“. Предпочита акварела като техника, защото той я пресъздава, както самата тя казва. Специфичната техника, при която до последно не си сигурен в крайния резултат, издава, че Клементина е от хората, които не се предават лесно. Все пак има нещо, което не би нарисувала – насилие. Освен художник, тя е и майка на три деца, затова е разбираемо, че това, което най- много ѝ липсва, е пространство и време. В картините ѝ откриваме спокойствие, светлина, равновесие, но каква е тя самата в действителност – това се опитахме да открием в разговор с нея.
Къде се крие магията на една картина – в перфектната техника, в цветовото съчетание, в емоцията, в идеята, или другаде?
Ако се отнася до магията – единствено и само в емоцията, която картината предизвиква в зрителя. Всичко друго и как се постига това внушение, е въпрос на техника, стил, изобщо натурата на автора. Те са само инструментите, за да запалиш огънчето.
Как мислите, талантът благословия ли е, или по-скоро наказание?
Няма как нещо, което ти е дадено отгоре, за да създаваш красота, да е наказание. Съвсем друг е въпросът, кой как приема таланта, ако може въобще да се говори за такъв. Дали ще го използва като знаме, което да развява, като извинение за поведението или характера си.
Едно време ни учеха, че успехът е 1% талант и 99% труд. С времето съм все по-склонна да се съглася.
Спомняте ли си, как започнахте да рисувате и първите си картини?
Повечето ми ранни детски спомени са, че си рисувам. Не е нещо специално, децата обичат да рисуват. След това не съм имала колебания и продължих в училище с рисуване от 4-ти клас. Плавно от забавление, хоби и специалност, рисуването се превърна в професия. През призмата на опита мога само да кажа, че децата трябва да бъдат оставени да следват естествените си желания, а не да бъдат тикани в една или друга посока от родителски амбиции. Не съм имала такава ситуация, но съм по-скоро изключение от правилото. Повечето колеги имат какво да разкажат по темата.
Имате ли любима тема, към която се връщате често? Какво бихте искала да нарисувате перфектно?
Имам любими теми, всеки художник има. Прозорци, врати, лодки, най-вече стари неща, такива, в които има история. Вълнува ме носталгията, липсата на нещо, отсъствието, неуловимите емоции. Понякога предизвиквам себе си с нови теми, понякога експериментирам с нови техники, въпреки това човек трудно бяга от себе си. А и не е необходимо. А перфектно нарисувана картина има само в очите на гледащите, в очите на художника тя никога не е перфектна. Отне ми известно време да го приема и към момента се стремя към съвършенство, но знам, че така или иначе е непостижимо.